Как българският парламент остана без десница?
Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemus
Цитатът е латинска поговорка, станала доста известна в наши дни поради романа " Името на розата " на Умберто Еко. Преводът е " От тогавашната роза отстояваме единствено голото име ". Или, в случай че желаете, отпратка към " Ромео и Жулиета " на Шекспир - "...и розата ухае сладко под всяко друго име ".
И двата цитата някак пасват на българската десница – от нея към този момент нищо не остана, само че в политическия живот към момента има субекти, които се назовават десни. ГЕРБ да вземем за пример. И съпридружната им Съюз на демократичните сили (някогашна огромна партия). И невидимите с невъоръжено око ДСБ (това значи Демократи за мощна България), само че звучи неуместно, тъй като нито България е мощна, нито се виждат някакви изключително отявлени демократи. За Демократична България (това пък какво беше, ще попитате с право, " Да, България " ли или " Демократична България " ), просто няма какво да кажем. Пълен парадокс е да бъдат наречени десни формированията на домораслите политици, които сами се именуват партиоти. Няма да загатваме фиаското с консерваторите на Николай Бареков, тъй като при тях не става дума за политически фактори, а за елементарен кратковременен шмекерлък.
Но въпреки всичко по какъв начин се докарахме дотук? Нека преди неизбежнато връщане във времето да създадем рекапитулация с какво разполага така наречен остаряла десница от сантименталните и полуромантичните години на Съюз на демократичните сили. Само с един Александър Йорданов в ролята му на не изключително ослепителен евродепутат. И с един Радан Кънев като също неособено видим евродепутат. Хората с десни възгледи, които отхвърлят да си ги припознаят в ГЕРБ и тяхната политика, на процедура са без посланичество в българския парламент.
Преди години, когато към момента остарялата десница имаше парламентарно наличие, по-упорито (в съпоставяне с днес) се говореше, че ГЕРБ е популистка партия. Тук ще разсърдим пламенните гербисти, които с право ще припомнят, че ГЕРБ е горделив член на Европейската национална партия (ЕНП) – най-голямата в Европейския парламент (ЕП). Добре, само че и партията на Виктор Орбан също в един миг стана член на ЕНП. Едва ли има добряк, който би си помислил, че европейската дясна партия няма да приласкае в лоното си политически сили, които печелят национални избори. И то по няколко пъти. Толкова за легитимността и достоверността на принадлежащите към ЕНП политически субекти. Някои от тях са по-близо до крайната десница, която във тип на фракции и фракцийки се настани в Екологичен потенциал след последния избор и даже, след напускането на Англия, изпревари зелените по депутатски кресла.
Но да се върнем у нас. Със сигурност един обзор на роенето и цепенето през годините ще отговори най-малко отчасти на въпроса в случай че не за какво, то най-малко по какъв начин българският парламент остана без десница.
Нека да напомним главния и неотпаднал още аршин за разделяне сред лявото и дясното в политическото пространство – общо казано съотношението на намесата на страната в икономическия и в публичния живот. Тъкмо по този аршин от дясното автоматизирано отпадат партии като „ Атака “, Вътрешна македонска революционна организация и новоизлюпените формирования на Валери Симеонов и Веселин Марешки. Лидерите им непрекъснато молят за мощна страна и повече страна, без значение дали схващат какво значи това. Тук обаче опираме до ролята на страната в лицето на изпълнителната власт в актуалния ни живот. Едва ли има събитие, развълнувало обществото, или наболял проблем, в който да не се е намесил персонално министър председателят Бойко Борисов. Формално видяно, сега би трябвало да имаме вездесъща, всенамесваща се и мощна страна, която се бърка както в държавните, по този начин и в частните работи. Другата от самостоятелните управляващи, Народното събрание, в последно време сътворява закони, с които одържавява бизнеси. За информация – новоприетият Закон за хазарта. Освен това и двете управляващи драговолно одобриха разпореждането на премиера ВиК сдруженията да станат един огромен държавен холдинг - при съществуването на едно-единствено частно ВиК в лицето на Софийска вода. Така че по към момента неоспореният аршин отношение към собствеността, политическите наличия в днешния парламент автоматизирано и все по-убедително отпадат от политическото разбиране за дясно .
Ето за какво ни остава единствено да си напомним притопяването на остарялата, постоянно наричана достоверна десница. В България нейното въплъщение от зората на прехода беше Съюзът на демократичните сили (СДС). Той беше основан през ноември 1989 година от няколко независими субекта – неправителствени организации и възобновени остарели партии. Помните ли техните имена? Или най-малко някои от тях? Разбира се, че не. Беше толкоз от дълго време и толкоз малко. Няма да ги изброяваме, няма за по кое време, пък и няма за какво. Някои от тях се отлюспиха или отделиха още преди Съюз на демократичните сили да навърши една година. За образец и информация – либералите на Петко Симеонов. Появиха се така наречен сдс-та с тирета (СДС-либерали, СДС-център и др.). Те не попаднаха в първото нормално Народно заседание след 1989 година. Още едно припомняне – седесарите се изпокараха поради приемането на Конституцията от Великото национално заседание. Имаше я групата на 39-те, които напуснаха Народното събрание и не подписа Конституцията. Да напомним, измежду тях беше и актуалният народен представител от ГЕРБ Георги Марков. И евродепутатът от ГЕРБ (квота на СДС) Александър Йорданов. Повтаряме с риск да станем досадни – от тогавашната роза отстояваме голото име.
През 1991 година Съюз на демократичните сили завоюва изборите " с малко, само че вечно ", както гордо споделяха самите седесари. Оказа се, че успеха е с малко, само че закратко. Правителството на Съюз на демократичните сили с министър председател Филип Димитров се самосвали, с помощта на прекомерно оптимистичния си взор, че демокрацията в България към този момент е система.
Годините 1990-1997-а бяха мъчителни за обединението Съюз на демократичните сили. Десните изживяха тежък раздор с техния си президент Желю Желев, нова серия ченгеджийски (на някогашната ДС) зулуми, лъсване на нова порция лидери-агентурчици и пораждането на мутренското съсловие също от някогашната Държавна сигурност. Покрай серията банкови банкрути и Виденовата зима, Десницата живна и още веднъж изпълни площадите. Така бяха извоювани (пак с недостатъчно) изборите през 1997 година. Появиха се Обединените демократични сили (ОДС). Те съдържаха земеделците на Анастасия Мозер и Демократическата партия на Стефан Савов. Тогавашният водач на Съюз на демократичните сили Иван Костов, за да стегне редиците, записва Съюз на демократичните сили като партия. След един плевел мандат, през 2001 година сините изгубиха изборите от Национално придвижване Симеон Втори (НДСВ). Иван Костов се разсърди (включително и на себе си) и сътвори Демократи за мощна България (ДСБ). Съюз на демократичните сили се минимализира за следващ път.
Ще спестим детайлностите за роенето и изгубването на десницата по-нататък. Ще създадем една тъжна прилика. Подобна орис имаха БЗНС-тата по време на прехода. В момента и най-запалените политикани не могат да ги оправят и да назоват кое кое е и чие е. Така и седесарите. След 2010-а породи Движение България на жителите на Меглена Кунева. То се стопи в Реформаторския блок, дружно със Съюз на демократичните сили и ДСБ (или това, което беше останало от тях). От Реформаторския блок, който предстоящо се разпадна, породиха " Да, България " на Христо Иванов и нещо, което в този момент се споделя „ Демократична България “ - с изключение на партията на Иванов там са ДСБ и така наречен " Зелено придвижване ".
Със сигурност ще кажете, че остарялата десница има въпреки всичко някакви общински съветници в София (предимно) и в страната (по-слабо). Е, тук таме и някой кмет. Но това е локално посланичество. С националното се простиха преди няколко мандата. Защо ли....
Цитатът е латинска поговорка, станала доста известна в наши дни поради романа " Името на розата " на Умберто Еко. Преводът е " От тогавашната роза отстояваме единствено голото име ". Или, в случай че желаете, отпратка към " Ромео и Жулиета " на Шекспир - "...и розата ухае сладко под всяко друго име ".
И двата цитата някак пасват на българската десница – от нея към този момент нищо не остана, само че в политическия живот към момента има субекти, които се назовават десни. ГЕРБ да вземем за пример. И съпридружната им Съюз на демократичните сили (някогашна огромна партия). И невидимите с невъоръжено око ДСБ (това значи Демократи за мощна България), само че звучи неуместно, тъй като нито България е мощна, нито се виждат някакви изключително отявлени демократи. За Демократична България (това пък какво беше, ще попитате с право, " Да, България " ли или " Демократична България " ), просто няма какво да кажем. Пълен парадокс е да бъдат наречени десни формированията на домораслите политици, които сами се именуват партиоти. Няма да загатваме фиаското с консерваторите на Николай Бареков, тъй като при тях не става дума за политически фактори, а за елементарен кратковременен шмекерлък.
Но въпреки всичко по какъв начин се докарахме дотук? Нека преди неизбежнато връщане във времето да създадем рекапитулация с какво разполага така наречен остаряла десница от сантименталните и полуромантичните години на Съюз на демократичните сили. Само с един Александър Йорданов в ролята му на не изключително ослепителен евродепутат. И с един Радан Кънев като също неособено видим евродепутат. Хората с десни възгледи, които отхвърлят да си ги припознаят в ГЕРБ и тяхната политика, на процедура са без посланичество в българския парламент.
Преди години, когато към момента остарялата десница имаше парламентарно наличие, по-упорито (в съпоставяне с днес) се говореше, че ГЕРБ е популистка партия. Тук ще разсърдим пламенните гербисти, които с право ще припомнят, че ГЕРБ е горделив член на Европейската национална партия (ЕНП) – най-голямата в Европейския парламент (ЕП). Добре, само че и партията на Виктор Орбан също в един миг стана член на ЕНП. Едва ли има добряк, който би си помислил, че европейската дясна партия няма да приласкае в лоното си политически сили, които печелят национални избори. И то по няколко пъти. Толкова за легитимността и достоверността на принадлежащите към ЕНП политически субекти. Някои от тях са по-близо до крайната десница, която във тип на фракции и фракцийки се настани в Екологичен потенциал след последния избор и даже, след напускането на Англия, изпревари зелените по депутатски кресла.
Но да се върнем у нас. Със сигурност един обзор на роенето и цепенето през годините ще отговори най-малко отчасти на въпроса в случай че не за какво, то най-малко по какъв начин българският парламент остана без десница.
Нека да напомним главния и неотпаднал още аршин за разделяне сред лявото и дясното в политическото пространство – общо казано съотношението на намесата на страната в икономическия и в публичния живот. Тъкмо по този аршин от дясното автоматизирано отпадат партии като „ Атака “, Вътрешна македонска революционна организация и новоизлюпените формирования на Валери Симеонов и Веселин Марешки. Лидерите им непрекъснато молят за мощна страна и повече страна, без значение дали схващат какво значи това. Тук обаче опираме до ролята на страната в лицето на изпълнителната власт в актуалния ни живот. Едва ли има събитие, развълнувало обществото, или наболял проблем, в който да не се е намесил персонално министър председателят Бойко Борисов. Формално видяно, сега би трябвало да имаме вездесъща, всенамесваща се и мощна страна, която се бърка както в държавните, по този начин и в частните работи. Другата от самостоятелните управляващи, Народното събрание, в последно време сътворява закони, с които одържавява бизнеси. За информация – новоприетият Закон за хазарта. Освен това и двете управляващи драговолно одобриха разпореждането на премиера ВиК сдруженията да станат един огромен държавен холдинг - при съществуването на едно-единствено частно ВиК в лицето на Софийска вода. Така че по към момента неоспореният аршин отношение към собствеността, политическите наличия в днешния парламент автоматизирано и все по-убедително отпадат от политическото разбиране за дясно .
Ето за какво ни остава единствено да си напомним притопяването на остарялата, постоянно наричана достоверна десница. В България нейното въплъщение от зората на прехода беше Съюзът на демократичните сили (СДС). Той беше основан през ноември 1989 година от няколко независими субекта – неправителствени организации и възобновени остарели партии. Помните ли техните имена? Или най-малко някои от тях? Разбира се, че не. Беше толкоз от дълго време и толкоз малко. Няма да ги изброяваме, няма за по кое време, пък и няма за какво. Някои от тях се отлюспиха или отделиха още преди Съюз на демократичните сили да навърши една година. За образец и информация – либералите на Петко Симеонов. Появиха се така наречен сдс-та с тирета (СДС-либерали, СДС-център и др.). Те не попаднаха в първото нормално Народно заседание след 1989 година. Още едно припомняне – седесарите се изпокараха поради приемането на Конституцията от Великото национално заседание. Имаше я групата на 39-те, които напуснаха Народното събрание и не подписа Конституцията. Да напомним, измежду тях беше и актуалният народен представител от ГЕРБ Георги Марков. И евродепутатът от ГЕРБ (квота на СДС) Александър Йорданов. Повтаряме с риск да станем досадни – от тогавашната роза отстояваме голото име.
През 1991 година Съюз на демократичните сили завоюва изборите " с малко, само че вечно ", както гордо споделяха самите седесари. Оказа се, че успеха е с малко, само че закратко. Правителството на Съюз на демократичните сили с министър председател Филип Димитров се самосвали, с помощта на прекомерно оптимистичния си взор, че демокрацията в България към този момент е система.
Годините 1990-1997-а бяха мъчителни за обединението Съюз на демократичните сили. Десните изживяха тежък раздор с техния си президент Желю Желев, нова серия ченгеджийски (на някогашната ДС) зулуми, лъсване на нова порция лидери-агентурчици и пораждането на мутренското съсловие също от някогашната Държавна сигурност. Покрай серията банкови банкрути и Виденовата зима, Десницата живна и още веднъж изпълни площадите. Така бяха извоювани (пак с недостатъчно) изборите през 1997 година. Появиха се Обединените демократични сили (ОДС). Те съдържаха земеделците на Анастасия Мозер и Демократическата партия на Стефан Савов. Тогавашният водач на Съюз на демократичните сили Иван Костов, за да стегне редиците, записва Съюз на демократичните сили като партия. След един плевел мандат, през 2001 година сините изгубиха изборите от Национално придвижване Симеон Втори (НДСВ). Иван Костов се разсърди (включително и на себе си) и сътвори Демократи за мощна България (ДСБ). Съюз на демократичните сили се минимализира за следващ път.
Ще спестим детайлностите за роенето и изгубването на десницата по-нататък. Ще създадем една тъжна прилика. Подобна орис имаха БЗНС-тата по време на прехода. В момента и най-запалените политикани не могат да ги оправят и да назоват кое кое е и чие е. Така и седесарите. След 2010-а породи Движение България на жителите на Меглена Кунева. То се стопи в Реформаторския блок, дружно със Съюз на демократичните сили и ДСБ (или това, което беше останало от тях). От Реформаторския блок, който предстоящо се разпадна, породиха " Да, България " на Христо Иванов и нещо, което в този момент се споделя „ Демократична България “ - с изключение на партията на Иванов там са ДСБ и така наречен " Зелено придвижване ".
Със сигурност ще кажете, че остарялата десница има въпреки всичко някакви общински съветници в София (предимно) и в страната (по-слабо). Е, тук таме и някой кмет. Но това е локално посланичество. С националното се простиха преди няколко мандата. Защо ли....
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ